Авантюрата на Ikarus в Северна Америка стартира в резултат на големи промени в автобусната индустрия на САЩ. Импулсът за тези промени идва от края на производството на автобусите New Look на GM и Flxible в края на 70-те години и вакуумът, създаден от това действие, трябва да се запълни от нови автобуси за част от големите градове. Редица по-малки производители се опитват да запълнят празнотата, като в това число се включва и компанията Crown Coach, която е специализирана в производството на училищни автобуси.

Неспособна да създаде модерен градски автобус самостоятелно, Crown влиза в партньорство с базирания в Унгария Ikarus, чиито годишни производствени мощности по това време надвишават продукцията на всички други производители на автобуси в Северна Америка. Резултатът от партньорството е Crown-Ikarus 286, версия на базовия модел Ikarus 280, който по това време вече се произвежда от няколко години и е изнесен в много страни. Запазено е оригиналното шарнирно захващане на двете части на каросерията, а в САЩ са докарани две дължини на автобуса с пространство за до 160 седнали и правостоящи пътници.

Корпусите на модел 286 са произвеждани в Унгария и след това са изпратени до Лос Анджелис, където са оборудвани с двигатели, трансмисии и други компоненти от местен произход, включително дизели Cummins с мощност от 290 до 350 к.с. Всяка машина се оборудва въз основа на конкретните нужди на всяка една поръчка. За разлика от оригиналните четиристепенни ръчни трансмисии, монтирани на вътрешните пазарни версии на 280, автобусите Crown-Ikarus 286 получават автоматични трансмисии, произведени от Allison и Voith. Въпреки американските двигатели и скоростни кутии, както и модифицирания интериор, Ikarus 286 все пак си остава малко чужд по отношение на някои американски изисквания, отбелязва Autoweek.

Например, пътническият под е много висок за епохата и изисква много стъпки, за да се изкачи пътник в кабината. Серията 200 е планирана още през 60-те години на миналия век, когато на такива ергономични въпроси не е отдавано голямо внимание. Освен това, Ikarus е по-тесен от повечето транзитни автобуси на метрото в САЩ, което ограничава мястото за правостоящи. За неудобство се смята и фактът, че Ikarus предлага съчленена каросерия, която е по-дълга от стандартите в САЩ, където масово се използват едносекционни автобуси.

Като цяло малко над 200 автобуса са доставени за употреба в САЩ, включително в Портланд, Сан Хосе, Хонолулу, Джаксънвил, Оукланд, Олбани, Милуоки, Хюстън и Луисвил. В допълнение, Канада също купува сериозна бройка машини, които използва в Торонто и Отава. От градовете в САЩ най-големият автопарк има Портланд със закупени 87 автобуса. Повечето машини Ikarus остават в експлоатация до края на 80-те, като последният доставен тираж е през 1986 година. Известна бройка остава на пътя до средата на 90-те години.

Що се отнася до самата компания Ikarus, разпадането на СССР на практика изважда 80 процента от клиентската база на фирмата буквално за една нощ. Държавите, които разчитат на автобусите Ikarus, вече не могат да си позволят да купуват нови превозни средства толкова често, а ако го правят, купуват употребявани автобуси Volvo, Mercedes или MAN от Западна Европа, които имат много по-добри експлоатационни характеристики. Ikarus обяви фалит през 2003 година, когато преустанови и всякакво производство. Но като пример за икономическо сътрудничество между две много разделени икономически крайности през втората половина на 20-ти век, автобусите на Crown-Ikarus остават най-голямото съвместно предприятие между съветска сателитна държава и САЩ.