Творбата на руския режисьор Кирил Серебренников "Лято" (2018) отвежда зрителите към един любовен триъгълник между известен музикант, съпругата му и негово протеже. Мястото на действието е Ленинград, а филмът умело смесва елементи от няколко жанра – драма, комедия и мюзикъл, като ни връща назад във времето – през 80-е години в Русия, когато рок и поп сцената се развива с шеметни темпове, а влиянието на култови рок банди и артисти като Дейвид Боуи, T. Rex, „Sex Pistols“ и „The Velvet Underground“ е много голямо.

Тримата герои, посветени в рока, денем приличат на обичайните хора с обикновена работа, но през нощта покоряват безприкословно единствената рок сцена в града. Сценарият е базиран на биографични моменти от живота на известния пионер на руския рок Виктор Цой.

Според специалистите „Лято“ е „най-дивият и ободряващ“ филм в Кан-ската селекция за 2018 год. – с реверанс към глем-рока, изпълнен с носталгия и чувство за загуба, олицетворение на легендарния бунт срещу системата, филм, от който извират страст и музика. Творбата е изключително оригинална и във визуално отношение с почти клиповото си решение. „Лято“ участва с успех в международния конкурс на фестивала в Кан през 2018 г., но – подобно на Джафар Панахи, режисьорът нямаше възможност да го представи лично, тъй като е откровен дисидент и е поставен под домашен арест от руското правителство с обвинение в корупция.

Кирил Серебренников е роден през 1969 год. в Ростов, Югоизточна Русия. Първоначално иска да учи медицина, но след това се отдава на сценичните изкуства и има впечатляваща театрална кариера. Премиерата на филмовия му дебют „Рагин“ е в Карлови Вари. Телевизионният му проект „Креватни сцени“ участва на фестивала в Торонто. Филмът му „Студентът“ печели една от престижните награди в секцията „Особен поглед“ на фестивала в Кан през 2016 година.

„Лято“ е от онези филми, които ни привличат в един свят, който ни е едновременно познат и свеж, като спомен и усещане за живот, който бихме могли да живеем, ако сме родени в друго десетилетие или на друг континент.” – Стефани Закарек за „Time“