Българският пилот, завърнал се вече от ралито заради три счупени ребра, започна да публикува интересни истории във форума на "Офроуд-България"

Ето част от увлекателната история на един от най-добрите ни офроудъри:

"Привет на всички, вече съм на линия в България и не мога да насмогна да чета и да се ориентирам още…
ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ за добрите думи и подкрепа…и там знаехме, че ни подкрепяте и беше силна мотивация за нас
Благодаря на всички приятели, които ме посрещнаха на летището, беше много вълнуващо за мен, едвам съм се сдържал да не се разрева като магаре от вълнение…
Съжалявам и се извинявам на всички българи, че не успях д завърша…много ми е тежко и ме боли…малко ми трябваше, но…
Объркано ми е още, но ще започна да разказвам, пък после ще ги навързвам…
Дакар наистина е върха на оффроуда, това е нещото, което ти спира дъха от вълнение, от притеснение (особено когато си за първи път), мисълта, че си сред най-добрите на планетата те побърква, опиянява и задължава…
Радвам се, че и нашата малка България най-после се записа на световната сцена и вече пътя е проправен и ще е по-лесно за следващото ми (ни) участие, а защо не и на други българи и в други класове
Искам да благодаря ина репортерския ни екип на Дакар, който прави невъзможни неща, за да се предвива, снима, помага, изпраща информация, бори се с несгодите и машината, навъртат всеки ден по над 200 км. горница от нормалното и се чудя как издържат още…

ДАКАР наистина е спиращо дъха преживяване!
Това точно беше спускане, но не от много големите, около 50-60 метра
На мен много ми допаднаха дюните и нито веднъж не закъсах, голямо удоволствие ми доставяше и спускането и изкачванията Единственото страшно е, че не знаеш какво следва след върха…понякога е стръмно, понякога не е, а понякога се крие пропаст…
Дюната винаги се атакува косо, под ъгъл, за да можеш да погледнеш за миг за върха и да се спуснеш обратно, ако не ти хареса или да я прескочиш, ако става…
Важна е и скоростта до върха, ако си много засилен, предстоят кълбета, ако намалиш преди върха, закъсваш точно горе…

Ще започна с ОРГАНИЗАЦИЯТА,
защото е важна и защото за първи път се сблъсквам с така добре смазана и работеща машина от 4000 човека персонал
Още на административния и техническия преглед разбрахме, че мърдане няма и всичко в график, с наказания, дисквалификации и без компромис !
В организацията са включени армията и полицията на Аржентина и Чили, всичко е отцепено, заградено и със строг пропусквателен режим.
На всички кръстовища и светофари минавахме с предимство, всички участници в движението ни пропускаха, а публиката беше направила километрични шпалири и екзалтирано ни подкрепяше и ръкопляскаше
Публиката…. няма такава никъде по света, честно !!!
Спяха по палатки до пътя, няколко хиляди ни чакаха на старта сутрин в 5 часа, в продължение на стотици километри бяха по трасето…
В първите етапи в Аржентина навигация не е нужна…просто 100 % от трасето е с публика и караш между тях, даже и в специалните етапи
Всички ти се радват, ръкопляскат, искат автографи, снимки, жените ни целуват като свалим каските и изобщо…неописуема еуфория и радост
По врене на леасоните ни даваха вода, безалкохолно, черпиха ме с диня, предлагаха и барбекю и изобщо…мания

Вечер обграждаха лагера
и стояха до сутринта на оградата, само и само да съберат автографи и да си направят снимки…никога не съм се чувствал толкова значим и доволен от това, което правя
Биваците в Аржентина бяха около големи градове, на хиподруми, голф игрища, стадиони и изобщо супер организирани.
Тоалетни, бани (само студена вода обаче) и кетъринг на ниво, работещ денонощно…вода, напитки, бира, редбул, плодове…всичко на корем.
И е интересно да видиш как в нищото се изгражда едно градче за 2500 човека и на другия ден го няма…
Тази година лентите за ръка бяха с чипове и организаторите разполагаха с четец, който по всяко време те разпознава кой си и даже излиза твоята снимка…
В трасето имаше малко контроли, средно по 2-3 на ден, но на всеки 50 км. имаше линейка, а на всеки 30 км. наблюдатели на организаторите.
В трасето на всеки 200 км. се изграждаше и бензиносанция за АТВ и мотори, където горивото беше без пари и задължително почиваш 15 мин.
Най-много ме впечетли обаче реакцията им при инцидента с мен.
След като излетях и АТВ-то се стовари върху мен, до мен спря един моторист и ми помогна да обърнем АТВ-то. Не усещах силна болка и продължих…тогава дойде и Петър и тръгнахме заедно.
"Заедно" е трудно да се каже, защото от праха не можеш да доближиш почвече от стотина метра от предния. След стотина километра спуках гума и направих сигнал на Петър да продължи…след още 30 км. спуках и задна лява гума…камъните не прощават и режат като нож, особено когато са скрити в прахта.
Въпреки всичко профължавах…с по-бавно темпо, но се движех…в пустинята е важно да не спираш
Силен удар в скрит камък обаче изкриви кормилната щанга и скъса стабилизираща щанга…
Скоростта ми намаля още, кормилото се изкриви като израелска пушка и карах само с една ръка, че с другата не го стигах…
На контролата помислиха, че съм с извадено рамо и един от тях дой де да ме "потупа" (разбирай удари направо) по рамото, за да види дали изпитвам болка…
Казах му, че карам с една ръка заради кормилото и след като не изохках, той се успокои и ме пусна да продължа…

В зоната за зареждане имаше много фенове,
като двама от тях знаеха за Стоичков и бяха хард офрроудъри с Митсубиши
Единият от тях ми даде болкоуспокояващи и спаси доста ситуацията
Надеждата ми беше, че ще ме настигне сервизния камион на отбора и знаех, че в него има гуми, джанти и кормилни щанги, но…уви…камиона е бил счупен и така и не дойде…
Стана тъмно и все по-трудно за навигация, прахта по-голяма, а скоростта ми по-малка…
По едно време АТВ-то започна да заглъхва…беше задръстен филтъра и бензина свършваше…а инах само 37 километра до финала.
Спрях и опитах да изчистя филтъра…и до там…разбрах, че няма да мога да продължа, че горивото го нямаше, кормилото вече показваше 6 часа, а кутията на филтъра беше пълна с ла..на
Наведох се и така си и останах…превит на две…адреналина си беше отишъл о отстъпил място на болката…
Натиснах синия бутон, след като разбрах, че всичко е загубено и няма с какво да продължа, даже и да се изправя и да се "покатеря" на АТВ-то…
И така…свързах се с центъра, обясних какво става и те веднага изпратиха най-близко намиращия се състезател (в случая французи с автомобил) и те чакаха с мен докато дойде линейката.
Пеко. Румен и Драев ме чакаха на финала, но не можеха да влязат, защото и тях ги следят по сателита, а и е доста опасно вечер в пустинята…
Впоследствие явно съм изпаднал в травматичен шок, защото не помня, че съм говорил с брат ми, с Ивайло Близнака и Мариела…знам само, че исках да завърша…на всяка цена…

Дойде линейката и понеже се притесняваха да не съм ударен в гръбнака
решиха да изчакаме хеликоптера на сутринта.
Завиха ме в брезент и алуминиево одеяло и всички легнахме да спим до линейката.
Студът и болката бяха безумни…наложи се да ми бият морфин, за да заспя и да се успокоя…
Хеликоптера ме взе към 10 сутринта и ме заведоха в частна клиника, направиха ми всички изследвания, скенер, чдрено-магнитен резонанс и доктор Рохас с голям кеф и задоволство ми каза, че имам само три счупени ребра на гърба…
Радостта му беше затова, че гръбнака ми беше здрав и нямах вътрешни разкъсвания и усложнения.
Заведоха ме в болницата в стая с изглед към океана и на 100 метра от него
За мен се грижеше единствената английско говоряща сестра Пили и тайно ми носеше цигарки, че беше забранено, а аз нямах…
Организаторите държаха постоянна връзка с мен и с Мариела, а от друга страна ги тормозеше и Ивайло Близнака чрез Goblin (благодаря отново за подкрепата)
На другия ден дойдоха и журналистите, заведоха ме до един мол да си купя дрехи и се разприказвахме.

Първоначалната ми идея да продължа с тях отпадна,
защото организатора ми каза по телефона, че няма начин да вляза в лагера, тъй като там е бивак, а не лазарет…
Организираха ми полета до София (в бизнес класа) и постоянно ми звъняха да питат как съм, даже и преди малко пак се чухме да питат дали съм ходил при българския си лекар…
Впечетлих се, наистина изпипват всичко до най-малкия детайл и те карат да се чувстваш част от голямото семейство…
Организатора няма ангажимент прии зареждане в свързващите етапи, той само ти посочва бензиностанциите в пътната книга, основно бяха Shell и една голяма верига YPF, с която явно имаха договор.
При зареждането на бензиностанцията (около 1000 човека ни чакаха там) беше голяма суматоха и лудница.
Всички се катерят по тебе, по машината, искат автографи, снимки и т.н.
Бензинджията ме пита NAFTA?, което в Аржентина означава бензин или по-точно "гориво", имайки предвид бензина…
Аз първосигнално отговорих No…, benzin, ама в суматохата той започна да налива… Поглеждам и виждам, че пише "V-Power Disel"
Разкрещях се и докато спре наля 5-6 литра в допълнителния резервоар…
Нямаше маркуч да ми даде да го източа и започна едно ходене от една до друга бензиностанция (основния резервоар е за 120 км само) и чак към края намерих една в която се разбрахме и намериха маркуч да източим и изчистим резервоара…
Всичко това ми отне време и закъснях за старта на SS-a с 37 минути и получих наказание 6 часа и стартирах след 27-мия автомобил (по преценка на съдията е старта когато закъснееш).

На следващия ден стартирах нормално
и до средата на етапа се движех с 9-10 време и много ми спореше и навигацията и карането.
В зоната за зареждане се засякох с Петър и тръгнахме с една минута разлика.
Прахоляка обаче беше огромен и мотористи и АТВ-исти труднно даваха да бъдат изпреварени.
Докато си търсех вариант за изпреварване на един мотор, той се разпльока на един завой и аз июскочих от трасето, за да не го прегазя…
Резултата беше плачевен, две криви щанги и две предни гуми "изядени до края"…
Кормилото ми така и не успаха да го настроят и ел. усилвателя постоянно се "бореше" да си го нагласи по неговите си настройки (нямахме компютър в лагера) и всяко чукване и леко изкривяване впоследствие ставаше страшно криво и трудно управлението на АТВ-то…
Може би причината беше, че не атакувах правилно камънаците и лисата на опит ми пречеше да си избягвам изненадите, но…не беше само при мен…
всички ревяха от гуми и те са голям консуматив на това състезание…
Искам да кажа, че имаше и още по-големи каръци от мен (но това не ме успокояваше много…)
Колегата от Аржентина с Поларис 4х4 изгоря в буквалния и преносния смисъл в трасето.
Аз бях след него и натиснахме моето копче на, че неговите уреди бяха изгорели…Коментара му беше, че е за първи и последен път на Дакар…
Имаше и много мотористи и АТВ-исти, които не предвиждаха големия разход в пясъка и загубванията и оставаха без гориво е трасето, на един от тях му помогнах даже…
Иначе има страшна атмосфера на взаимопощ между аматьорите и частните пилоти, винаги спират и помагат. както го правех и аз, защото не се знае след колко километра ще ми се наложи и на мен…
При мотористите проблема беше умората и вдигането на мотора…сигурно съм вдигнал поне 5 мотора и се изгорих няколко пъти на ауспусите, че все ги хващам дето не трябва
Фирмените пилоти обикновенно "прелитат" и не се занимават с простосмъртните, като най-арогантни и агресивни са от тима на VW…
Плюсове и минуси /ако има такива/.Много го коментирахме този въпрос с Петър докато бяхме там… Защото, едно е да ти разказват и обещават, друго е на трасето…
Голямата полза е, че не мислиш за логистиката, за административния и техническия преглед, всичко ти е подготвено, машината ти е по изискванията, документацията е сортирана в папка и когато отидеш на гишетата щом видят MD Rally Sport всичко става бързо.
Механика ни също беше много добър и компетентен, като според случая се включваха още двама и почти не сме мислели за техническата част.
Отбора ни осигури палатки и легла (които не ползвахме, че няма време за разгъване и прибиране) както и други екстри за нашия бивак – осветление, маси, шатри, въздух, ток и т.н.
Това, което не ни хареса е, че се мислеше и се обръщаше основно внимание на автомобилите и бъгитата (единия е световен шампион в класа си) .
Уговорката беше да са ни готови палатките и сутрин да ни събуждат за старта (в зависимост от стартовия списък) и да ни прибират палатките.
Това не се случи и така губехме много време за сън…не е проблема, че не можем да си разгънем и сгънем палатката, проблема беше, че чакахме до 11-12 часа да излязат списъците. за да знаем в колко стартираме и реално губехме по 2-3 часа от времето за сън…