Потокът от приходи към арабските държави създава огромни сътресения в световната икономика. Периодът от 1973 до 1978 година е златен век на ОПЕК, но изцяло трансформирана нейната карта. А парите просто се затриват…

Продължение. Част I; Част II; Част III; Част IV; Част V

Силата на нефтеното оръжие

За първи път нефтеното оръжие е използвано с успех. То променя не само геополитическата реалност в Близкия изток, но и световната нефтена политика. Със сериозен успех може да се поздрави и щатската външна политика. В Египет „благодетелят“ Никсън е посрещнат триумфално и с фойерверки, но в САЩ положението му съвсем не е розово. Той не се радва дълго на дипломатическия успех, а аферата „Уотъргейт“ вече е подкопала имиджа му до степен, която скоро го принуждава да подаде оставка.

Най-потърпевши в ембарговата ситуация, както обикновено, се оказват бедните страни, защото на плещите им се натрупват огромни дългове за внос на енергоносители. Става така, че в страните с доход на глава от населението около 100 долара, в които живеят над 1 милиард души, има снижаване на доходите и хората живеят по-зле в края на 70-те отколкото в края на 60-те. За тези народи това означава недохранване и епидемии, а броят на африканците и азиатците, които умират в резултат от арабската нефтена политика през 70-те години, възлиза на десетки милиони. През 1974 г. световната икономика бележи отрицателен ръст за първи път от много години. В много страни се стига до хиперинфлация, а според прочутия историк Пол Джонсън ръстът на цените на петрола е най-разрушителното икономическо явление след 1945 г. и действа на икономиките като рязка спирачка. Опирайки дулото на нефтеното оръжие в слепоочието на Запада, арабските страни успяват да „оскубят“ от световната икономика 80 милиарда долара за извънредно кратък период от време. От тях 37 милиарда получава само Саудитска Арабия…

И тук стигаме до един парадокс – тъй като арабите нямат собствена банкова система (по това време тя е забранена от Корана), те са принудени да влеят спечеленото обратно в световната финансова мрежа. Накрая става така, че голяма част от тези средства потъват в невъзвръщаеми заеми на най-потърпевшите от кризата страни, а когато арабите се усещат и започват да изграждат своя собствена банкова система, вече са открити много нови източници на нефт и цялата операция се обезсмисля…

Това обаче не пречи на обикновения американски автомобилист да е шокиран. За първи път той разбира с изумление колко зависим е всъщност от някакви си шест шейха и един шах, въртящи петролното кранче на онзи край на света… Появява се недостиг на гориво, продажбите на Volkswagen и Тоyota растат, а детройтската тройка пише огромни червени цифри в балансите си. Отслабва действието на екологичните нормативи, разрешава се употребата на гориво с високо съдържание на сяра и откритият добив на каменни въглища. Разрешава се строителството на петролопровода от Аляска въпреки протестите на еколозите. Американската психика обаче така и не успява да се сприятели с понятието „икономии“. Американските автомобили все така приличат на параходи, а разходът им на гориво клони към безкрайност независимо от осъзнатия факт, че индивидуалният транспорт в САЩ е най-големият потребител на нефт. Естествено, никой не се заема и с изискващото гигантски капиталовложения преструктуриране на промишлеността. Следвайки пазарната логика, по-късно (през  1979 г. след втората петролна криза) Mercedes ще започнат да изнасят за САЩ дизелови луксозни S-класи и купета. Подобна „ерес“ е напълно изключена в днешна автомобилна Америка, а вече и в Европа. Подобни стресови ситуации винаги водят до всевъзможни подозрения във фантасмагорични конспирации – след края на кризата през 1973-74 г. в Америка например са на мода подозренията, че нефтените компании „седят“ върху скрити кладенци и трупат запаси в тайни хранилища…

Златният век на OPEC

По всеобщо мнение „Златният век на OPEC“ е в годините между 1974 и 1978. В този период от време износителите могат сами да определят какво да правят с богатствата си, придобили внушителен характер. Арабите вече получават не само рента за наетите земи, но и реално разполагат с нефта си, който ползват с пълна мощ като лост за прокарване на икономическите и политическите си интереси. Но зад новоизградената и скъпа фасада на OPEC се раждат и множество противоречия.

Вече споменахме, че за кратък период от време в арабските страни се изливат огромни парични маси. В същото това време всеки икономист ще ви каже, че управлението на подобни по размер финансови активи далеч не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. От 23 милиарда долара през 1972 г., сумарните доходи на износителите на петрол нарастват на 140 милиарда през 1977 г. Натрупаната планина от злато известно време не помръдва и в западните делови среди се появяват сериозни опасения, че блокираните огромни средства ще доведат до съкращаване на деловата активност в световен мащаб. В същото време износителите, които никога не са се сблъсквали с такъв проблем, не знаят какво да правят с парите. Един нефтен историк сравнява тази ситуация с поливането на пресъхнала и напукана земя, в която водата не попива, а просто се разлива и губи.

Невъзможността за усвояване на средствата се проявява особено драстично в страните с големи находища и сравнително малко население, като Саудитска Арабия и Кувейт, докато в Иран ситуацията е коренно различна. Въпреки огромните доходи от петрол, в страната не могат да се открият никакви особени признаци за новопридобито богатство – бедността е повсеместна, улиците са задръстени, тесни и потънали в канализационни води, по които се въргалят полуоблечени деца и отпадъци. Икономиката на Иран става все по-зависима от петрола и иранците добре знаят, че когато цената му падне или находищата се изчерпят, те отново ще трябва да потънат в мизерията на традиционния си поминък – черния хайвер и килимите. Затова колкото и обвинения да сипят западноевропейците към шаха като причинител на  инфлацията и кризите на Запад, от гледна точка на Иран настояването му за по-висока цена на нефта е напълно оправдана и патриотична постъпка.

Още през 1974 г. внезапно забогателите страни започват бързо да търсят и намират начин за изразходване на средствата – голямата част от тях отиват за индустриализация, инфраструктурни проекти, за трупане на лично богатство и най-вече за въоръжение. Бързостроящите се хотели в арабския свят се препълват от тълпите западни бизнесмени, стремящи се да продадат на арабите всичко, за което са успели да се сетят. Високата цена на нефта го превръща в още по-ценно природно богатство и арабите осъзнават необходимостта от оръжия, с които да бранят както него, така и авторитарните си режими, характерни за по-голямата част от държавите в региона. Събитията от 1973 г. показват огромната потенциална нестабилност на тази част от света, а впоследствие напрежението естествено ескалира във войните между Иран и Ирак, в гражданската война в Ливан, в раждането на множество терористични организации.

Но въоръжаването е само част от десетките нови пазарни ниши, отворени от арабите. Замяната на камилите с автомобили е не само удобна, но и по изгодна за тях при  цена от 4 цента за литър бензин. Японците бързо запълват празнините и новите цени на петрола се оказват особено лековито биле за японската икономика. САЩ също намират нови пазари за големите си лимузини, многобройните шейхове и принцове започват да сменят кадилаците си като носни кърпички, а бедуините се обзавеждат с всъдеходи и пикапи. Така колосалните разходи на износителите с помощта на галопиращата инфлация, която съпровожда стремителното развитие на икономиките им, бързо стопяват финансовите активи и от 67 милиарда долара положителен платежен баланс през 1974 г., през 1978 г. арабите вече могат да се „похвалят“ с 2 милиарда дефицит. 

За западните страни повишаването на цените на петрола води до съкращаване на покупателната способност и въпреки че през 1976 г. индустриалните държави възобновяват икономическия си ръст, инфлацията успява да проникне дълбоко във всички пори на западната икономиката. Колкото до страните от третия и четвъртия свят, подкрепили горещо и спонтанно износителите на нефт в борбата им срещу империалистите в желанието си да получат трохи под формата на помощ от арабите – е, те по традиция остават с пръст в устата… 

Текст: Георги Колев