В два часа сутринта на съботната нощ на 6 октомври 1973 г. в небето над Израел се чува грохотът на 222 египетски реактивни МИГ-а. Няколко минути по-късно 3000 полеви оръдия започват усилена артилерийска подготовка.

Продължение. Част I; Част II; Част III

Подготовката на нападението срещу Израел в четвъртата война между арабите и еврейската държава през 1973 г. както и изборът на свещения за евреите празник Йом Кипур за начало на бойните действия, са базирани на добре премислена военна стратегията и тактика. Действие, изпипано и премерено до последния детайл. Ануар Садат добре знае, че израелската отбрана държава се основава на бърза и пълна мобилизация, съпроводена с разгръщане на подготвените резерви.

От психологическа гледна точка в нито един друг ден от годината ответната реакция не би била така затруднена. На този ден Израел е изпаднал в състояние на медитация, отдал се е на философски анализ, преоценка на ценностите и молитви. Садат стратегически дезориентира противника, като раздвижва два пъти части от своята армия и дава вид , че сериозно се готви за война. И в двата случая Израел обявява мобилизация, изразходвайки много средства. Скоро евреите решават, че арабите само ги залъгват и общо взето, не възнамеряват да нападнат – появява се дори скептицизъм, че това въобще би могло да се случи…

В отвличащите вниманието маневри успешно се включва и Хафез Асад, нареждайки на свързана с него терористична група да отвлече еврейски съветски емигранти, пътуващи за Виена, вследствие на което министър-председателката на Израел Голда Меир се принуждава да замине и да опита да разреши случая на място.

Стечението на обстоятелствата и бюрокрацията в секретните служби на САЩ още повече помагат за постигането на изненадващ ефект – колкото и абсурдно да звучи, съобщенията за бойния ред на войските наистина се загубват някъде из папките на чиновниците. Нечута остава и информацията на тайните служби, че Хафез Асад строи огромни гробища. Изключително непрофесионално израелците и американците пренебрегват множество информационни детайли за предстоящите събития, но най-големият проблем си остава фактът, че всички подценяват Садат, смятайки го за позьор и слаб актьор, който е всичко друго, но не и сериозен пълководец. Резултатът от всичко това е създаването на ситуация, в която Израел е толкова изненадан от нападението, колкото и американците при атаката над Пърл Харбър. Когато последната и напълно достоверна информация идва девет часа преди арабската офанзива, вече е късно за каквито и да било ефективни мерки за противодействие или предотвратяване на конфликта…

В два часа сутринта на съботната нощ на 6 октомври 1973 г. в небето над Израел се чува грохотът на 222 египетски реактивни МИГ-а. Целта им са израелските военни бази на източния бряг на Суецкия канал и Синайския полуостров. Няколко минути по-късно 3000 полеви оръдия започват усилена артилерийска подготовка. В същия момент и Сирия започва масирано нападение от север. Много скоро голяма част от израелската авиация е унищожена от съветските ракети „земя-въздух“. Първоначалните успехи на арабите са значителни.

Изведнъж главната задача на американците става бързото постигане на примирие. Те не искат да се конфронтират с арабите и да доставят оръжие на Израел по прекалено явен начин. Едновременно с това обаче САЩ са сериозно ангажирани с държавата Израел, а еврейското лоби в страната е прекалено силно, за да остави нещата да се развиват безконтролно. Резултатите от по-нататъшните действия ще окажат пряко въздействие върху света на петрола.

Израел на крачка от унищожението

Успехите на арабите са толкова бързи и мащабни, че уплашеният до смърт военен министър Моше Даян заявява на Голда Меир: “Третият храм се руши”. Израел е на крачка от унищожението. Съветските доставки на оръжие за арабите са не само възстановени, но и многократно увеличени. СССР привежда десантните си войски в пълна бойна готовност .

Съединените щати трябва да отговорят адекватно на създалата се ситуация и решават да използват за доставките на оръжие самолети на израелските авиолинии Ел-Ал без опознавателни знаци. Никсън и Кисинджър се опитват убедят и американските въздушни превозвачи да започнат превоза на муниции, за да избегнат пряката намеса на военновъздушните сили на САЩ и да се предотврати намесването на Америка в конфликта. Съветските доставки обаче се оказват толкова изобилни, че скоро Израел е поставен на колене…

Точно в този момент страните от OPEC надигат глава и искат ново 100% увеличение на цената на петрола. Позицията на САЩ в района все повече заприличва на паянтова барака, която ще рухне всеки момент.

Ирония на съдбата

Американските самолетни компании се страхуват да участват пряко в конфликта, а освен това настояват да получат официално разрешение за извършване на оръжейни доставки, което се дава само при обявено извънредно положение. Изправен пред тази неразрешима дилема, Кисинджър моли военния министър Шлезинджър да организира таен нощен въздушен мост с военни самолети, като презареждането им трябва да стане на Азорските острови, близо до Португалия. Метеорологичните условия обаче съсипват секретността на цялата операция. Първите тежки транспортни С-5А кацат на островите без проблеми, но не могат да излетят веднага поради силните ветрове. Това става възможно едва на следващия ден (14 октомври), по светло, когато цивилните граждани могат да видят белите звезди на Военновъздушните сили на САЩ по корпусите на издигащите се в небето самолети. Новината се разчува за часове, а САЩ се превръщат в явен съюзник на Израел, което автоматично означава и в арабски враг. Зле проведената операция отново събужда антиамериканските настроения сред арабите.

Все пак благодарение на доставките за над 2,2 милиарда долара Израел успява да се окопити от първоначалния шок и да организира първото си контранастъпление през втората половина на  октомври 1973 г. В същото време страните от ОPEC прекратяват преговорите за цените с нефтените компании, а ситуацията се нажежава до краен предел, когато износителите на нефт обявяват едностранно повишение на цените със 70% до ниво от 5,11 долара за барел.

За първи път в историята на нефтения бизнес контролът над цените преминава изцяло в ръцете на страните износителки. И докато потърпевшите все още недоумяват откъде е дошло всичко това, ОPEC подготвя нова атака, непряко свързана с цените и случайно съвпадаща с гореспоменатите събития – износителите обявяват ембарго върху износа на петрол за редица западни страни, след като години са обмисляли възможността да употребят петрола в качеството на икономическо оръжие. Ембаргото се заключава в съкращаването на добива с 5% и добавянето на нови „наказателни“ 5% за всеки месец, в който Израел забави връщането си в границите отпреди конфликта от 1967 г. При това въпросното ембарго е значително “смекчено” в сравнение с предложените от Ирак “пълна национализация на всички американски предприятия в района, пълно ембарго върху износа на нефт за САЩ и изтегляне на арабските авоари от американските банки.”

Въпреки изострената ситуация, на 19 октомври Никсън публично обявява, че е отделил от бюджета споменатите по-горе 2,2 милиарда долара за военна помощ на Израел. Решението е продиктувано от желанието на американците да помогнат на Израел да се противопостави на арабите и да се постигне паритет в бойните действия, който в края на краищата да доведе до мирни преговори. На 20 октомври Кисинджър заминава за Москва с цел уточняване на условията по примирието, но в самолета го застига поредната зловеща новина – Саудитска Арабия едностранно и напълно прекратява доставките на петрол за САЩ. Това действие не е  продиктувано в толкова голяма степен от поддръжката на САЩ за Израел. Саудитците не се учудват от акта на самата подкрепа, а са раздразнени от демонстративността, с която е сторено това – раздразнение, което избухва с разкриването на доставките с военни самолети и прелива отвъд ръба на търпението след официалното обявяване на помощта от 2,2 милиарда долара.

Аферата „Уотъргейт“

Злощастните стечения на обстоятелствата за САЩ не спират дотук. В дните на споменатите по-горе събития Никсън е обвинен в неправомерни действия на подопечната му администрация – започва прочутото дело „Уотъргейт“, което трябва да установи степента на президентското участие в незаконните манипулации. Никсън е притиснат отвсякъде и е принуден да повери външната политика на помощника си по въпросите на сигурността Хенри Кисинджър…

Блестящ „изстрел в тъмното“, защото еврейският бежанец от нацистка Германия, който никога не е имал амбиции да стане нещо повече от чиновник, но по странно стечение на обстоятелствата се издига до тази изключителна позиция, ще се превърне в една от най-великите фигури в историята на американската политика. Кисинджър обаче не е президент…

Когато Голда Меир решава да се срещне лично с Никсън, той е зает с лични интриги и се занимава с оставката на вицепрезидента Спиро Агню, а „Уотъргейт“ и разклатената позиция на президента имат непосредствено и извънредно сериозно отражение върху положението в Близкия Изток и нефтената криза. Днес специалистите по външна политика смятат, че едва ли Садат щеше да посмее да нападне Израел, ако САЩ имаше силен президент. В момента на избухването на войната Никсън е толкова объркан от собствените си проблеми, а рейтингът му и доверието в него са толкова ниски, че президентът не може да се противопостави адекватно нито на арабите, нито на руснаците. Процесът по аферата „Уотъргейт“ се превръща в цирк, в трилър, нанесъл опустошителни вреди на цялата американска политика, а всички тези събития – преговорите за цените, войната, ембаргото и „Уотъргейт“, се преплитат в такава странна, мъглява и тайнствена последователност, че доста анализатори подозират наличието на добре замислена конспирация за атака срещу американското правителство.

В Москва Кисинджър и официалните съветски лица стигат до условия за примирие, но нито Израел, нито арабите имат намерение да спазват взетите решения. Възниква опасност цялата Трета египетска армия, намираща се на брега на Суецкия канал, да бъде взета в плен или дори унищожена. Брежнев предупреждава Никсън, че няма да допусне позициите на СССР в Близкия изток да се сринат и че Трета армия трябва да бъде запазена на всяка цена. Той предлага бойните действия да бъдат прекратени принудително от обединени съветско-американски войски, които да влязат в Израел. “Ако Вие не искате да участвате” – ултимативно подчертава Брежнев, „то ние ще го направим сами…”

Цената на мира

Напрежението расте, а съветските десантни кораби в Средиземно море бързо се приближават към мястото на бойните действия. Установено е излъчване на неутрони от съветски търговски съд в протока Дарданели, което би могло да означава наличие на ядрено оръжие на борда. По същото време американското разузнаване изгубва от погледа си няколко съветски бойни самолета…

Във Вашингтон се събира щабът на отговорните за сигурността на страната военни и политически фактори. Според твърденията на един от тях президентът е толкова “отнесен”, че едва ли би могъл да участва адекватно в съвещанието. Предупреждението на Брежнев е подложено на продължително обсъждане, което приключва с единодушното мнение, че съветските военни трябва да бъдат спрени на всяка цена. Бойната готовност на американските войски е повишена до Defcon 3 („Defence condition“ или „Бойна готовност“), а по места и до Defcоn 2. Това означава, че на 25 октомври американските въоръжени сили в целия свят са готови за ядрена война. Двете велики сили не са се противопоставяли така от времето на карибската криза, възникнала след откриването на съветски ядрени ракети в Куба. В този момент и най-малката грешка може да предизвика унищожителен ядрен конфликт…

На 26 октомври обаче бойните действия са прекратени, Трета египетска армия получава  подкрепление и примирието бързо влиза в сила. Супердържавите отменят бойната готовност и човечеството си отдъхва. Военните на Египет и Израел сядат на масата за преговори за първи път от 25 години, а САЩ също са принудени да преговарят с Египет.

Садат постига целта си. Военните мечове са прибрани в калъфите, но нефтените не са.  Ембаргото остава в сила, носейки ужасни последствия за цялото човечество…

(Следва: Част V; Част VI)

Текст: Георги Колев