Краят на евтиния нефт и защо президентът на Египет Ануар Садат изгонва съветските войници от Египет, но се съюзява със Саудитска Арабия срещу Запада.

Продължение. Част I; Част II

За да добием представа за степента на уязвимост на САЩ и останалите западни държави, трябва за момент да надникнем в структурата на американската промишленост по онова време. В новата петролна история има една година, която спокойно би могла да бъде неречена “най-важната”, а значимостта й може да се мери с 1859 г., когато Едуин Дрейк започва първите сондажи в Тайтъсвил и дава началото на нова ера в човешкото промишлено развитие.

Тази година е 1973. Събитията, които протичат само в рамките на няколко месеца, са толкова фундаментални, че променят света завинаги и овеществяват противоречията, трупани с години.

През 1969 г. президент на САЩ е Ричард Никсън. Неговото пребиваване на този пост е драматично както заради характера на външните за САЩ събития, така и поради естеството на предизвиканите от неговата администрация вътрешни машинации, довели до прочутата афера „Уотъргейт“.

Съединените щати увеличават двойно вноса си

Въведените още от Айзенхауер квоти за внос на петрол, предназначени за защита на местните производители, са пълна отживелица в началото на 70-те, когато спазването им предизвиква значителни напрежения. Тогавашният министър на труда Джордж Шулц предлага на Никсън цялостно премахване на квотите за внос и замяната им с тарифи, защото американската нефтена промишленост все по-трудно се справя с нарастващото потребление, а новооткритите находища и добивите от досегашните драстично намаляват. По-голямата част от конгресмените обаче се противопоставят на евентуалното премахване на квотите и то е отложено. Най-разочарован от това стечение на обстоятелствата се оказва шахът на Иран, който вижда в приходите от потенциалното увеличение на вноса в САЩ възможност да реализира своите амбициозни икономически и военни проекти.

Отлагането обаче се оказва временно. През зимата на 1969-1970 г. американските резерви от нефт и газ намаляват още повече поради неимоверно студеното време. Става така, че увеличеното потребление на електроенергия налага нечувани и скандални мерки като намаляване на осветлението по улиците на градовете…

Нефтът вече явно не достига, а администрацията на Никсън налива допълнително масло в огъня с въвеждането на антиинфлационна програма, която предвижда принудителен контрол над нарастването на цените, който да стимулира потреблението. В резултат в началото на 1973 г. въпросното потребление достига стойности, с които местната американска петролна индустрия не може да се справи и Никсън обявява, че премахва квотите, заменяйки ги с доброволна система за разпределение.

Краят на евтиния нефт

През 1973 г. на Джеймс Ейкинс – eдин от най-видните експерти на Държавния департамент – е възложена трудната задача да изготви цялостен анализ на състоянието на световната система за производство, рафиниране и доставка на петролни продукти. Още преди да постъпи на работа в департамента, Ейкинс е ръководил секретни изследвания по въпросите на нефта и е перфектно запознат с материята. В крайна сметка той стига до извода, че нефтеният отрасъл изживява последните изгодни за потребителите дни с евтин петрол, чиито ниски цени са в основата на следвоенния подем на световната икономика. Неговият анализ показва, че между 1952 и 1972 г. цената на горивата постоянно спада в сравнение с цените на промишлените стоки, като спадът в периода 1953–1969 г. е в относително изражение, а през 1963–1969 и в абсолютно изражение. От друга страна, и трите водещи сектора в западните икономики – автомобилен, химически и електроенергиен, са огромни потребители на петрол. “Това свършва”, твърди Джеймс Ейкинс в доклада си, и допълва: “САЩ трябва внимателно да се ориентират към намаляване на потреблението и да се насочат към сигурни външни източници, към разработване на алтернативни такива от рода на синтетичните горива и да увеличат данъците върху нефтените горива“.

Белият дом обаче отговаря на тези констатации с твърдения от рода на “Политиката на икономи влиза в разрез с етичния кодекс на Републиканската партия” и обявява Ейкинс за “политически интригант”, защитаващ интересите и печалбите на нефтените компании.

През това време събитията ескалират главоломно. През лятото на 1973 г. отмяната на квотите довежда до рязко увеличение на вноса на сурови нефтени продукти в САЩ – импортът достига 6,2 милиона барела дневно в сравнение със средния дневен внос от 3,2 милиона през 1970 г. Поради огромното увеличение на потреблението компаниите започват да наддават за и без това недостигащия нефт и цените му отново започват да растат. В средата на 1973 г. пазарните цени задминават справочните – тези, по които се изплащат дивидентите на страните износителки. Това, естествено, веднага предизвиква нов взрив от негодувание сред тях. Най-агресивен отново се оказва Кадафи, празнуващ четвъртата годишнина от революцията и триумфиращ в ролята си на обединително звено на интересите на арабите, в каквото успява да се превърне за този кратък период от време. През септември 1973 г. към сърдитите гласове се присъединява и този на шейх Заки Ямани, който показва, че няма да се поколебае да произнесе надгробното слово на Техеранското съглашение, декларирайки, че ако компаниите не сътрудничат в изработването на нова система за ценообразуване, износителите ще извършат това едностранно.

Ануар Садат или “Добре дошли на оръжията”

Садат идва на власт в Египет след смъртта на Насър през 1970 г. По това време мнозина смятат, че той е незначителна и временна фигура, чието президентство няма да трае повече от няколко месеца. Сметките обаче се оказват направени без кръчмаря…

В спомените си след години Садат ще отбележи: “Това, което получих в наследство, беше жалко.” И наистина – по времето на встъпването му в длъжност Египет е политически и морално банкрутирала страна, в която панарабизмът е издигнат в култ. Амбициите и самоувереността на Египет след Суецката криза отдавна са се превърнали в прах след поражението през 1967 г., а „разруха“ е най-точното определение за състоянието на египетската икономика.

Садат е далеч от желанието на своя предшественик да създава и възглавява обединена арабска държава. Той не преследва химери, а търси прагматични способи за възстановяването на държавната икономика. Страната му отделя над 20% от брутния си вътрешен продукт за военни нужди (при Израел този дял достига 18%) и съвсем естествено е първото нещо, което той решава да опита в стремежа си да ореже баснословните военни разходи и да ги пренасочи в цивилната сфера, са мирните преговори с еврейската държава. За съжаление обаче желанието му за постигане на стабилизация и нормализиране на двустранните отношение се проваля след години безрезултатни преговори. Накрая Садат си дава сметка, че докато Израел владее брега на Суецкия канал и докато на негова територия се намира Синайския полуостров, той няма да постигне нищо повече от унизително отношение от страна на евреите. Затова Садат обръща страницата и решава твърдо да тръгне по нов път.

Първата крачка в тази насока е укрепването на собствените му позиции вътре в страната посредством чистка сред просъветски настроените египтяни. Въпреки че СССР продължава да го снабдява с оръжие, през юли 1972 г. Садат отзовава съветските военни съветници и технически експерти, които вече са достигнали колосалния брой от 20 000 души. Всичко това цели спечелването на благоволението на САЩ и останалите мощни западни държави, но в крайна сметка Садат така и не получава положителна реакция от страна на Запада. Отново разочарован, в края на 1972 и началото на 1973 г. той решава да пристъпи към военни действия…

По-късно Хенри Кисинджър ще каже за него: “Най-поразителното от всичко бе, че никой не си даваше сметка какво представлява този човек. Целта на Садат бе не само да получи териториални преимущества, но и да разпали криза, която да му отвори път към преговори. Неочакваността и шока от действията му парализираха държавата Израел, за която се смяташе, че превъзхожда Египет по въоръжение”.

Садат добре разбира, че залогът при този „проект“ е твърде голям и затова през 1973 г. започва да крои стратегически планове за съвместни египетско-сирийски военни действия със сирийския президент Хафез Асад. Задкулисната подготовка протича при строга секретност и включва само най-приближени хора. Сред тях е и кралят на Саудитска Арабия Фейсал.

Страховете на Фейсал

Първите идеи на арабите за използване на нефта в качеството на оръжие за политически цели срещу домогванията на Израел датират още от 50-те години. Тези замисли така и не се осъществяват, защото въпреки огромните залежи на петрол в региона Близкият изток не е единственият доставчик по онова време. Допълнителен нефт винаги може да се осигури от Тексас, Луизиана, Оклахома, Мексико или Венецуела, а на световния нефтен пазар започва да се намесва и СССР. В началото на 70-те обаче статуквото на петролните пазари се променя и гласовете от миналото отново проехтяват.

Кралят на Саудитска Арабия не споделя тези идеи, въпреки че ненавижда Израел и се страхува от “ционистко-комунистическия заговор” за превземането на Близкия изток. Той не спира да обяснява и на Никсън, и на Насър, че палестинските терористи всъщност се управляват от Израел. Първата му реакция на предложението на Садат за използване на петрола като политическо оръжие е категорично противопоставяне с аргумента ”Не трябва да смесваме политиката с нефта”. Саудитска Арабия вече е патила от такива опити през 1967 г., а освен това Фейсал не смята, че петролът му ще придобие необходимата за оказване на политически натиск мощ преди 1985 г. Към страховете на Фейсал се добавят и появилите се на Арабския полуостров комунистически издънки като НДР Йемен и повсеместните вече партизански движения и терористично-пучистки формирования – през 1969 г. например е разкрит заговор за свалянето му от престола от офицери на ВВС. Освен това Фейсал добре си дава сметка, че кралството му е силно зависимо от САЩ както в икономическо, така и във военно-стратегическо отношение, касаещо сигурността на държавата.

Въпреки това в началото на 1973 г. той започва да променя позициите си, а причината за смяната на курса е в това, че благодарение на „далновидната“ енергийна политика на Никсън и Запада като цяло Саудитска Арабия стремглаво се превръща в първостепенен фактор в световните нефтени доставки – много преди лелеяната 1985 г. Делът на добивания в кралството суров петрол в световния пазар на нефт нараства от 13% през 1970 г. на 21% през 1973 г., а доларовите запаси на Фейсал следват пропорционално този ръст. Със същата висока скорост обаче тяхната стойност се топи вследствие на обезценяването на долара, който в периода от февруари до март 1973 г. губи 40% от стойността си спрямо западногерманската марка. Саудитецът е принуден сериозно да се замисли за консервация на находищата си и да търси начини за повишаване на продажната цена на „черното злато“.

Фейсал симпатизира на Садат най-вече заради действията му за освобождаване на Египет от “братската прегръдка” на СССР, а египтянинът на свой ред решава да се възползва на практика от тези симпатии, което би му помогнало да не се връща в орбитата на руснаците и да им позволява да разпростират влиянието си над целия регион. В крайна сметка Садат успява да убеди Фейсал в смисъла от използването на „нефтеното оръжие“, а кралят се включва в задкулисната игра, защото не иска в арабския свят да го смятат за изменник или страхливец, който стои настрана от проблемите, не заема позиция и не подпомага никого. Катализатор на решението му да премине на страната на Египет е и обстоятелството, че междувременно нефтопроводът му към Средиземно море е взривен от партизани, а воплите му за помощ към САЩ остават нечути въпреки настойчивото посредничество на всички нефтени компании, опериращи в Саудитска Арабия.

Накрая Фейсал заявява открито, че ще използва нефта като оръжие, ако САЩ продължат да поддържат Израел, но еврейското лоби отвъд океана се чувства прекалено силно, за да допусне подобно развитие на нещата.

През юни 1973 г. президентът Никсън се среща с генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев в калифорнийската си резиденция Сан Клементе. През едната нощ Брежнев не може да заспи и буди Никсън, за да му съобщи с тревога, че се страхува от война в Близкия изток. От думите му може да се заключи, че той вече знае или сериозно подозира за намеренията на Садат и Асад и има опасения, че евентуален сблъсък ще постави на карта съветско-американското разведряване, което е и конкретният повод за срещата в Сан Клементе. Никсън и съветникът му по националната безопасност Кисинджър обаче не се впечатляват особено и не отделят нужното внимание на опасенията на Кремъл…

Голяма грешка, имайки предвид набиращия скорост развой на събитията. Един месец по-рано от тази безсънна нощ иракският секретар на OPEC д-р Надим Пачачи – един от най-радикално настроените функционери на организацията, вече е предложил доставките на суров петрол за Запада да се замразят, докато Израел не се оттегли от позициите, завзети от евреите през 1967 г. На 23 август Садат се среща с Фейсал в Ер-Рияд и получава както уверение в пълната поддръжка на краля за използването на нефтеното оръжие, така и безвъзмездна помощ от 500 милиона долара за военни нужди. Скоро след това Фейсал иска от Aramco доклад за възможностите за намаляване на добива и за евентуалните последствия от подобен ход.

Компаниите отново са притиснати до стената

В средата на септември 1973 г. във Виена започват преговори за ново повишение на цените. Компаниите получават разрешение да действат съвместно въпреки антитръстовите закони. На 5 октомври Съветският Съюз внезапно извежда своите дипломати от Сирия и Египет. Въпреки това в доклада на ЦРУ, анализиращ състоянието на процесите в Близкия изток, може да се прочете: „военните приготовления не означават, че която и да е от страните има намерение да напада друга”. Израел от своя страна също изпраща сводка до Белия дом, в която се съобщава, че няма данни за опасност от египетско нападение. Оказва се, че секретността, в която Садат извършва тайните си приготовления и преговори, изпълнява перфектно задачата си, а подготовката на операцията е прецизна във всяко едно отношение.

В същия ден, в който израелската сводка пристига във Вашингтон, в навечерието на най-свещения еврейски празник Йом Кипур, сред насъбралите се във виенската зала за преговори делегати на OPEC и представители на нефтени компании се разпространява като пожар сензационната новина за масирана въздушна и сухоземна атака на Египет и Сирия срещу Израел…

Както ще видим по-късно, денят „Х“ е избран подходящо. Въодушевените и силно мотивирани араби във Виена започват да притискат нефтените компании, поставяйки драстичното и нечувано условие за 100% увеличение на цените. Компаниите на свой ред отговарят, че могат да дадат само 15%, и пропастта между двете страни в преговорите добива колосални размери. На 11 октомври САЩ, Япония, Великобритания, Германия, Франция и още няколко западни страни официално обявяват, че подобни условия са абсурдни.

Преговорите пропадат…

(Следва: Част IV; Част V; Част VI)

Текст: Георги Колев