В началото на 70-те години започва национализацията на западните нефтени компании в Северна Африка и Близкия изток. Пластовете в нефтената индустрия се разместват.   

Продължение. Част I

Двайсет години след национализацията на иранската петролната индустрия от правителството на Мохамед Мосадък и операцията по свалянето му от власт от ЦРУ и MI6 шахът Мохамед Реза Пахлави иска да играе ролята на най-важния фактор в богатия на нефт регион.        

Очертаване на фронтовата линия

В началото на 70-те нефтените компании изпадат в трудна ситуация. Мащабът на проблемите им никога не е бил толкова голям. Либийските изнудвачи са ги притиснали до стената и петролните фирми отчаяно се опитват да създадат единна линия за противопоставяне. Целта е да се спре лавинообразния процес на нови условия, налагани от страните от OPEC, а за нейното изпълнение нефтените компании успяват да убедят дори американското правителство да отмени отделни положения от антитръстовия закон, което да им позволи да формират т.нар. “Фронт Юни” – обединение, подобно на създаденото срещу Съветския Съюз през 20-те години.

Този фронт обхваща около двайсет компании (американски и неамерикански), доставящи 4/5 от нефта за западния свят. Същите създават и “либийската група за безопасност”, основана на тайната договореност, че ако добивите на някоя от компаниите бъдат ограничени или прекратени от либийското правителство, останалите ще ги компенсират. Сама по себе си тази сделка осъществява на практика това, което Хамър се опитва да направи сам малко по-рано, но не успява. Компаниите съчиняват заедно така нареченото “Отровно писмо“, с което призовават към глобално световно регулиране на цените на базата на общи преговори между компаниите и OPEC, а не между компаниите и отделни страни, както до този момент. Според шефа на Shell Дейвид Баран, ако това условие не бъде прието, компаниите ще трябва постоянно да приемат нови и нови прищевки за повишаване… Естествено, той е напълно прав от гледна точка на интереса на петролните гиганти. Един от холандските директори на Shell изяснява още по-добре ситуацията: “Това, което се случва, е като с профсъюзите – тъкмо сте успели да се споразумеете за заплатите и те започват да искат участие в управлението.”

Играта загрубява

В същото това време шахът на Иран Мохамед Реза Пахлави се чувства пренебрегнат и още по-лошо – унижен от либийците. Величеството решава, че трябва да излекува нараненото си себелюбие, връщайки си ролята на най-важния човек в Залива. Това от своя страна естествено го превръща в един от главните подстрекатели за още по-силното обединяване на OPEC срещу все по-колебливите компании, които продължават да страдат от огромен проблем – собствените им правителства остават безучастни към проблемите им и не желаят да се конфронтират с износителите. Американските фирми например се опитват безуспешно да предизвикат Никсън да ги защити…

Реза Пахлави наблюдава смаяно наглите, но умели и в крайна сметка успешни действия на либийските революционери и скърца със зъби от завист. Тази ярост скоро дава плодове – шахът предупреждава остро компаниите, че ако не приемат условието за отделяне на 55%-ов дял от печалбата за страните производителки, той лично ще национализира имуществото им на своя територия. При това Пахлави дава ясно да се разбере, че не се притеснява от евентуални санкции. “Вече не сме 1951 година”– заявява той (годината, в която Мосадък национализира нефтената промишленост). ”Иранците вече не са хора, сврени под одеялото. Страните от Залива не трябва да допуснат отказ от борбата”. Едно евентуално отстъпление от позициите според Пахлави ще означава край на OPEC. “Ако сега се провалим”, продължава в една от речите си той,  “тази организация вече никога няма да може да се опълчи срещу нефтените компании”. Неочаквано за петролните гиганти яростната му атака е подкрепена от дотогавашния им любимец – саудитския министър на петрола Заки Ямани. По-късно историята ще покаже, че този човек е един от крайъгълните камъни в летописа на световния петролен бизнес. Износителите заплашват с ембарго, което е подкрепено и от крал Фейсал, и в крайна сметка страните от OPEC  предупреждават компаниите, че ще въведат законово новите условия (приетите през декември в Каракас решения за 55% участие в печалбата) и няма да се съобразяват с тяхното мнение. Фронтът на нефтените компании се разпада и те са принудени да приемат. На 14 февруари 1971 г. в Техеран се сключва споразумение, узаконяващо 55-те процента, както и условието за преговори поотделно с всяка страна – износител на суров нефт.

Победата е пълна и OPEC тържествува. Шахът заявява е едно свое интервю, че “Всички страни, произвеждащи нефт, знаят, че ги мамят, иначе нямаше да има общ фронт. Всемогъщите компании трябва да си затворят очите и да разберат, че вече не е 1949, а 1971 година”. 

Но докато OPEC ликува от успехите на масата за преговори, либийците отново успяват да направят крачка напред „по втория начин“. Съвсем отделно от страните в Залива и съглашението от Техеран те водят свои нови преговори – този път за повишаване на цените.  Волята на Кадафи се изпълнява от дясната му ръка майор Джелуд, който използва старата си тактика –  шантаж и заплашване с национализация. Либийците преследват целите си с удивителна упоритост. Както твърди един от ръководителите им по това време – “Либия е живяла без нефт 5000 години, ще се оправи без него и още няколко.” Разбира се, тази „уникална философия“ ги поставя в уникалната позиция на недосегаеми изнудвачи. Така на 2 април 1971 г. те постигат целта си – цената скача от 2,55 на 3,45 долара, като новата стойност моментално повишава приходите на Либия от петрол с 50%… 

Естествено, подобни искания скоро са повдигнати и от всички страни – членки на OPEC, дори и от Саудитска  Арабия, която има традиционно добри отношения с нефтените компании. 

Една от причините за смяна на саудитския курс е страхът, че терористи ще взривят петролопровода до Средиземно море…

Всичко това е нагледна илюстрация на две неща: първо, на невъзможността на компаниите да се обединят и второ, на нарастващата мощ на OPEC. В преплетеното от дилеми статукво на компаниите на свой ред изкристализират три основни проблема – явен недостиг на петрол в световен мащаб, ново желание на износителите да притежават част от концесиите и на последно, но не и по важност място – невралгичната зона с име “Израел”… 

Апетитът идва с яденето

Заложените в договореностите в Техеран и съглашението от Триполи постановки трябва да издържат пет години. Разбира се, това се оказва крайно илюзорно. Скоро OPEC започва отново да иска компенсации – този път заради девалвацията на долара. Държавите от Близкия изток постепенно узряват за новата си роля в световната история и осъзнават ясно, че трябва да намерят начин не само да облагат с данъци добива, но и да получат дял от собствените си природни богатства. С това към всички вече изброени точки на сблъсък между компании и страни производителки се добавя още една, още по-важна – въпросът за “участието”. Тоест за частичното придобиване от страните – износителки на петрол, на собственост върху нефтените ресурси на собствените им територии. Важна, защото в случай на победа на OPEC това би означавало радикално преструктуриране на цялата промишленост и основно преразпределение на ролите на всички играчи.

Нефтените операции извън пределите на САЩ в повечето случаи се основават на системата за концесии, корените на която датират още от времето на Уилям Нокс Д’Арси, отправил се в рисковано пътуване в Персия през 1901 г. Тази система се основава на договор с правителството на суверенната държава, с който компанията получава право да владее земи, да прави изследвания, да търси и добива нефт в рамките на установената в договора територия. В началото на 70-те обаче според страните – износителки на нефт, тази система вече е крайно остаряла и подчертано дискриминираща спрямо тях. Според едно изказване от онова време тя е напълно резонно определена като “част от колониализма и империализма и е абсолютно неприемлива във времето на деколонизация и стремеж към независимост”. Богатите на нефтени залежи държави вече не искат да са просто събирачи на данъци и рентиери. Те искат суверенитет над собствените си природни богатства.

Според някои решението е пълна национализация – по примера на Русия в началото на века, на Мексико през 1938 и на Иран през 1951 г. В качеството на алтернатива все пак се приема и вариантът за “участие” т.е. за придобиване на известна част от находищата. Знаменосец на тази идея е споменатият вече саудитски шейх Заки Ямани, завършил Нюйоркския университет и харвардската правна школа. Ямани, който е стигнал до поста директор в Aramco още през 1962 г., добре осъзнава опасността от внезапна национализация и смята, че богатите на нефтени залежи страни трябва внимателно да навлязат в сложната световна икономическа система, без да я разрушават. Твърди също, че страните износителки трябва да поемат дялове от собствените си находища постепенно до момента, в който ще бъдат способни да изградят свои собствени национални компании. “Все пак и нефтената промишленост е бизнес” – твърди Ямани и казва много с това просто изречение. Според него ако износителките национализират находищата си, то задължително ще останат изолирани и ще трябва да пласират нефта си самостоятелно. Всяка от тях ще се стреми да изнася повече и в крайна сметка ще се получи нежеланият ефект, познат добре от независимите компании. Нефтените компании пък, счита той, “ще искат по-евтин нефт, защото вече няма да печелят от добива, а от пласмента до крайния потребител”. Именно поради опасността от подобна двустранна загуба, според Ямани, износителите и нефтените компании първоначално трябва да действат съвместно – такова е и посланието му към компаниите, отправено официално на конгрес в Бейрут, в което той обяснява, че сътрудничеството им със страните производителки ще е много по-благоприятно за тях в дългосрочен план и освен това ще предпази активите им от национализация.

В Алжир обаче далеч не мислят така. През февруари 1971 г. държавата национализира 51% от всички френски активи. Десет месеца по-късно Либия национализира концесиите на BP „в отговор“ на завзетите от Иран няколко острова в Ормузкия пролив и с претекст, че англичаните са скроили заговор, който цели иранците да завладеят арабски територии. Следва национализиране на 50% от концесиите на ЕNI (Аgip), после бива експроприирана и собствеността на Bunker Hunt. Естествено, Кадафи не пропуска шанса да се перчи дълго с тези си геройства, заявявайки пред света, че е ударил звучен шамар по “хладното и надменно лице на САЩ”. Нещо повече – той не мирясва, а национализира 51% от собствеността на всички действащи в Либия компании, като в това число “прибира” и концесиите на Occidental.  През юни 1972 г. Ирак последва примера му, национализирайки концесиите на „Иракската петролна компания“ (обща собственост на BP, Shell, Total, Mobil и Exxon), и скоро става така, че френската Тоtal започва да купува нефта си от Ирак. Някои от компаниите се чувстват дори щастливи, защото успяват да получат компенсации за национализираните си находища.

Правилата се променят

При държави като Саудитска Арабия и Кувейт, чиято национализация върви по друг път, проблемите са от съвсем друго естество. Съществуват сериозни трудности при определяне на реалната цена на собствеността – 25% от „Кувейтската петролна компания“ например могат да струват от 60 милиона до 1 милиард долара в зависимост от системата за оценка, която се използва. Все повече спорове възникват и за цената на нефта, който производителите изкупуват обратно от компаниите, защото на практика той е добит на тяхна територия, а в крайна сметка никой не желае да плаща много за нещо, което по принцип си е негово. 

Страни като Алжир и Либия продължават да са крайно радикално настроени, тъй като се управляват от прокомунистически “антиимпериалисти” – хора с войнствен дух и крайно негативно отношение към Западния свят и западните ценности. Вече споменахме, че в същия този момент страни като Саудитска Арабия и Кувейт са на доста „по-меки“ позиции, имат  дългогодишни утвърдени отношения със западните страни и логично са склонни да общуват с хората, изградили цялата им инфраструктура. Освен това тези държави разчитат на парите от петрола, за да продължат с това изграждане, и се нуждаят от защитата на САЩ и Великобритания по отношение на някои свои несъвсем доброжелателно настроени и доста по-силни съседи. В крайна сметка правителството на Саудитска Арабия  започва преговори за обратно изкупуване на дялове от Aramco, които до 1983 г. трябва да достигнат до 51% в полза на държавата. 

Днес прекръстената Aramco, която от национализацията си и доскоро носеше името Saudi Aramco, е държавна саудитска компания, има 100% собственост над находищата и е най-големият нефтодобивник в света, владеещ най-богатите нефтени находища.

Шахът на Иран обаче смята да постъпи по друг начин и да сключи по-изгодна сделка от Саудитска Арабия. За него участието в находищата не играе особена роля, тъй като след национализацията през 1951 г. Иран формално владее находищата и производствените мощности на своя територия. На практика обаче с всички нефтени дела се занимава учреденият през 1954 г. консорциум „Иранска национална нефтена компания“ (NIOC), в която в качеството на акционери са включени няколко западни нефтени компании. Естествено, шахът търси контрол именно върху тази организация и не след дълго успява да постигне целта си, като става не само собственик (не едноличен, а в качеството си на ръководител на държавата Иран, разбира се), но и експлоататор на находищата. NIOC e преструктурирана, а с победата на шаха страната най-после (72 години след началото на добива) влиза в реално владение на находищата си.

През януари 1972 г. големите нефтени компании и OPEC се договарят да “закачат” цените на петрола не само към долара, а към цяла „кошница от валути“, което струва на страните – потребителки на петрол, 700 милиона долара още в първите месеци след „закачането“… Положението на компаниите е такова, че дори загуби от подобен род са по-добри от национализация. Те разбират добре, че ситуацията се е променила основно и изисква нови стратегии. Исканията за даване на все по-голям дял от печалбите вече не ги притесняват толкова – за тях е ясно, че могат да печелят и като купуват нефта, защото вече е важно не кой притежава нефта, а кой има пари да го купи… 

Разказваме ви в подробности всичко това, за да илюстрираме колко сложен и лавинообразен е процесът на „игра на котка и мишка“ в началото на 70-те, установил не само нови взаимоотношения между компаниите и страните производителки, но и нов световен ред, в който собствениците на нефта надигат глава и започват да налагат своите условия. Разбира се, много пъти съглашенията в този процес се превръщат в изнудване и извиване на ръце, но крайният резултат е драстична промяна в правилата на нефтената търговия за съвсем кратък период от време.

Дрънкане на оръжие

С нарастването на влиянието на страните износителки нараства и контролът им над цените. Ако дотогава те са имали изгода да се добива повече нефт, за да получат повече приходи, намалявайки цената по този естествен пазарен начин, сега те вече се стремят към повишаването ѝ. Това има и положителен ефект, защото високата цена способства за съхраняване на енергийните запаси и катализира процесите на създаване на нови технологии, които дават началото на нов поглед към ресурсите на планетата. САЩ и Великобритания нямат полза от това да се конфронтират с Иран и Саудитска Арабия и не възразяват срещу покачването на техните доходи. Като резултат от това последните започват да играят ролята и на полицаи в района (първият такъв случай е потушаването на метежа в Оман), а покупките им на оръжие растат с шеметни темпове. Между другото, тази ситуация е много благоприятна за България – по това време ние сме солиден производител на оръжие, а Ирак и Иран са наши ”приятели в общата ни борба срещу империалистите“. „Борба“, която носи сериозни приходи в твърда валута…

Евтиният нефт, стоящ в основата и стимулирал мощно развитието на икономиките на страните производителки, вече не съществува. Кувейт и Либия намаляват добива с цел да консервират запасите си. Резервните мощности на компаниите вече са ограничени и достигат едва 1% от потребностите на Западния свят – много под критичната граница. Идва краят на периода, характерен с пазарния излишък на нефт. Дните на евтиния петрол свършват.

В един от докладите на американския дипломат Джеймс Плек от онова време може да се прочете следното: “Контролът над потока от ресурси е въпрос със стратегическо значение в цялата човешка история. Утвърждаването на контрола над жизненоважни източници на енергия ще позволи на близкоизточните страни да възстановят отношението си към Запада от позиция на силата – позиция, която този район отдавна бе загубил.” Предупредителните думи на Плек остават нечути от управниците в САЩ, въпреки че и известният по това време нефтен журналист Уолтър Ливай пише не по-малко обезпокояващи слова. “Ролята на компаниите трудно може да бъде извадена извън контекста на политиката. След всички събития напоследък нещата не само не се усмиряват, а напротив – големият сблъсък тепърва предстои”… Най-директно е “Foreign Affairs”, на чиито страници през април 1973 г. може да се прочете следното: “Очаква се консумацията на нефт през следващите 12 години да бъде по-голяма от общата консумация на човечеството през цялата му досегашна история. Спирането на добива на които и да било две страни може да доведе до паника. Арабите могат да използват нефта като политическо оръжие и да заплашват уязвимите от бойкот в момента развити страни”.

За съжаление, правдивостта на всички тези думи скоро се материализира в драматични и кървави събития. На 6 октомври 1973 г., в съботата на празника Йом Кипур (или „Деня на Изкуплението“ – най-празничния ден в еврейския календар) започва координирано египетско-сирийско нападение над Израел…

(Следва: Част III; Част IV; Част V; Част VI)

Текст: Георги Колев