Точно преди 50 години, през преломната 1973 година, се случват събития, които оставят трайни следи в световната политическа и икономическа картина. За тях  разказва тази поредица.

За да се разбере същността на ситуацията, довела до първата петролна криза и всички последствия, трябва да се върнем няколко години назад в историята, поне до създаването на OPEC, Шестдневната война и идването на власт на Кадафи.

Шестдневната война

Преди да стигнем до събитията, предхождащи Арабско-израелската война от 1973 г., трябва споменем и една друга, значително по-кратка война от 1967 г. когато египетският президент Насър се чувства достатъчно силен, за да нападне Израел. Духът е освободен от стъкленицата, когато на 16 май мироопазващите сили на ООН се изтеглят от района и Насър обявява, че мигът на възмездието е дошъл. Почти веднага получава подкрепата на иракския президент Арес и на председателя на ООП Ахмед Шукейри.

Израелците, естествено, не остават равнодушни и бездейни нито по отношение на тези изявления, нито към струпването по границата им на войска с численост, превъзхождаща четири пъти тяхната и на 4 юни те откриват „превантивна“ война, започвайки с бомбардировки на египетските летища. За шест дни сирийските и йорданските войски са разгромени, а египетските – напълно опозорени. Окупирани са Синай и Западния бряг на река Йордан и са превзети сирийските Голански възвишения. Старият Ерусалим, Стената на плача и Светите места, които дотогава са извън границите на новата държава, са присъединени към Израел.

В отговор на тези действия арабите решават за първи път да използват своя голям коз – петролното оръжие. Сега в техен знаменосец се превръща Ирак, който решава да затвори петролните си кладенци. Арабите най-после успяват да се обединят.

Действията им обаче бързо загубват своята енергия. Като начало, не всички страни от OPEC желаят да участват в конфронтацията със Запада. Нито Венецуела, нито Иран не се чувстват съпричастни към тези събития и не смятат да подкрепят арабските страни в използването на нефта за политически цели. Те не поддържат антиизраелските настроения и не само продължават да изнасят нефт, а дори увеличават добива. Още в края на юни Саудитска Арабия изчисляват загубите си и след като шейховете с изумление установяват, че негативният резултат е набъбнал до десетки милиони долари, бързо завъртат кранчето в обратна посока. Нефтът отново потича към западния свят, а първият петролен бойкот на арабите се оказа неуспешен.

Новият статут на Персийския залив

В края на 60-те американската външна политика не е никак популярна. Главната причина за това е авантюрата във Виетнам, която доста отрицателно повлиява върху имиджа на страната в света. Едновременно с това, влиянието на Великобритания намалява, а колониалната ѝ система се разпада. В продължение на десетилетия англичаните се считат отговорни за мира в Персийския залив – район, където те изпълняват ролята на стожер още от края на XIX век. Присъствието им там започва като защита на региона от пирати, а впоследствие те поемат отговорността за сигурността на шейхствата по крайбрежието на залива – т. нар. „Договорен Оман“. По-късно към тези британски протекторати се прибавят Катар, Кувейт и Бахрейн.

Вследствие на процеса на разпадането на империята през 60-те години обаче Обединеното кралство решава да оттегли военното си присъствие от региона. Така тази размирна част от земното кълбо, в която бушуват вечни междуособици, практически е оставена да се самоуправлява – ситуация, равносилна на катастрофа. След напускането на района и на последния британски войник през 1971 г., създадените от англичаните самостоятелни държави Оман, Обединени Арабски емирства и Кувейт трябва да се оправят сами. Паралелно с това британците изоставят и защитата на стратегическото пристанище Аден в Йемен.

Събитията следват своя логичен ход – с оттеглянето на англичаните в тази част от арабския свят се възцарява атмосфера на абсолютен хаос. Съветското влияние постепенно започва да прониква в освободените от „империалистите“ територии и изкристализира особено ярко под формата на новата държава, управлявана от суров и жесток комунистически режим – Народна демократична република Йемен. Това обаче не е единственото последствие от оттеглянето на англичаните. Оказва се, че макар и малочислено, военното присъствие в този важен за света регион (задоволяващ над 30% от световното потребление на петрол по това време) е единственият гарант за осигуряване на стабилност и мир. Иранският шах бързо осъзнава тези особености на ситуацията и решава оттук насетне да заеме позицията на Великобритания и да се грижи за реда в залива. Англичаните не се противопоставят на това ново статукво, а американците в лицето на тогавашния президент Никсън дори го адмирират.

Световната обстановка по това време може да се обобщи така – всемирен икономически бум с високи нива на инфлацията, от една страна, а от друга, увеличение на общото енергопотребление, съпроводено от изчерпване на американските нефтени ресурси и увеличаване на вноса на петрол в САЩ.

Добивът на „черно злато“ нараства от 19 милиона барела дневно през 1960 г. на 44 милиона барела дневно през 1972 г. Едновременно с това добивът от местни източници на американска територия намалява. Този процес се ускорява допълнително след налагането на мораториума върху използването на находищата по калифорнийското крайбрежие – действие, предизвикано от колосалното замърсяване вследствие на нефтен разлив от пропукано съоръжение за пренос. Америка се сблъсква с жалката истина след поредица от твърде простички пресмятания и „удрянето“ на финалната черта – от голям износител тя вече се е превърнала в голям вносител на нефт. В края на 60-те са премахнати квотите за внос, наложени още от Айзенхауер, а стратегическите находища в Тексас, които винаги са играли ролята на буфер и компенсатор на липсите, за първи път се оказват безсилни да изпълнят тази задача. Кладенците в Тексас достигат пика на оптималния си добив в началото на 70-те, след което количеството петрол, добивано от тях, започва прогресивно да намалява.

Либия излиза в центъра на световната сцена

През 1969 г. Либия не само доставя висококачествен нефт за Западна Европа, но ако трябва сме точни, около една трета от потреблението на Стария континент идва именно оттам. Либийската суровина съдържа малко сяра и значително количество бензинови фракции, което на свой ред означава, че преработката и рафинирането й изискват минимални разходи от страна на компаниите. Либия става още по-привлекателна като източник на нефт след затварянето на Суецкия канал и петролопровода Таплайн през 1970 г., а минималните разходи за транспортирането на либийския петрол (по краткия средиземноморски път с танкери или с петролопровода до Италия) до Европа е изгода, която дразни неимоверно апетитите на нефтените компании.

След откриването на нефт по тези земи, либийците са предпочитали да отдават проучванията на находищата си основно на независими компании, повечето от които нямат други кладенци и се стремят да добият максимални количества в северноафриканската държава. От този тип предприемачи е и първият западен бизнесмен, добрал се до либийските находища – небезизвестният Армънд Хамър с неговата Occidental. С течение на времето тази компания се превръща в най-големия нефтодобивник в Либия, изпреварвайки значително навлизането на големите в бизнеса в тези петролни полета.

Самият Хамър е странен по характер, брутален и безскрупулен бизнесмен, натрупал капиталите си от добив и търговия на суровини от Русия още в първите години на социализма там. Той не познава морални задръжки и делови правила – продава руски нефт на Германия още през 20-те, когато всички я бойкотират, и се настанява трайно в Либия през 60-те години, изстисквайки 100% от приходите си от безогледната експлоатация на находищата в либийската пустиня. За да си осигури благосклонното отношение на либийския крал Идрис, Хамър участва в изграждане на инфраструктурни проекти, дава най-добри оферти по търговете и строи доста евтини за краля селскостопански и промишлени обекти. Вследствие на тези маневри, Хамър може да точи колкото пожелае и се превръща в основен фактор за пренасищането на пазара с нефт по това време. Но и неговото спокойствие си отива на заветната дата първи септември 1969 г…

Кадафи идва на власт

На този ден група от млади офицери начело с 27-годишният лейтенант Моамар Кадафи извършва преврат и сваля крал Идрис от трона му, изпреварвайки намеренията на друга немалобройна група либийски офицери, които също тайно планират насилственото детрониране на краля. С този си ход Кадафи излиза на една крачка пред бившите си началници. Младият полковник отдавна е настроен “антиимпериалистически” и също толкова отдавна смята да използва огромното нефтено богатство за налагане на нов ред в страната. Както се оказва по-късно, не само в нея…

Кумирът на Кадафи е Насър. Полковникът не смята, че за домогването до властта е необходима непременно успешна политическа кариера и избира пътя през военната академия. Подобно на Насър, Кадафи е природно надарен конспиратор, ексцентричен и непостоянен в своите мнения и настроения, люшкащ се между внезапната еуфория и дълбоката депресия. Не му липсват и амбиции на вожд – Кадафи не се притеснява да обяви държавата Израел за „Враг Номер 1“ и си поставя за цел да се превърне в обединител на арабите подобно на иранския шах. Още с идването си на власт, Кадафи ликвидира американските и английските бази в страната, изгонва множеството живеещи в Либия италианци и закрива католическите църкви като преди това разпродава имуществото им. Оказва се забележително ловък и в пазарлъците с петролните компании, успявайки за извънредно кратко време да промени коренно статуквото на нефтената промишленост в страната. Особено важна роля в тази нова политика изиграва назначеният от Кадафи за министър-председател на джамахирията Сюлейман Маграби – ерудиран и добре образован човек с докторат от Университета във Вашингтон, но едновременно с това агресивен, необуздан и сприхав като характер. Показателен по отношение на последното е навикът на Маграби да ходи с автомат на преговорите с петролните компании…

Шантажът срещу нефтените компании

Невъздържаното и арогантно поведение на новодошлите революционери стряска всички в този бизнес. Петролните компании се плашат от хората на Кадафи, а страните-производителки на петрол направо треперят пред мисълта за евентуалните последствия от действията на либийците.

Без да се церемони и замисля, Кадафи се среща с петролните компании и им поставя едностранен ултиматум да повишат цените на нефта, заплашвайки ги да започне преговори със СССР. Когато филиалът на Еsso в Либия не се огъва и отказва на да изпълни желанията му, той решава да действа по друг начин. Кадафи добре съзнава уязвимостта на Хамър (за последния един либийски политик от онова време казва, че е „сложил всичките си яйца в една кошница“) и решава да атакува Оccidental фронтално. Той започва да притиска Хамър и в крайна сметка го принуждава да намали добива и да повиши цената, плащана от Occidental на либийското правителство. Полковникът добре знае, че „Окси“ се намира в положение на жизнена зависимост от либийския нефт, а рафинериите на Хамър в Европа жадно го очакват. „Старата хиена“ е притисната до стената и се принуждава да моли шефа на Еxxon да му продаде нефт на преференциални цени, с който да компенсира недостига от намаления добив, но до споразумение за размера на тези преференциални цени и до последваща сделка така и не се стига. Причината е проста – макар и смазан от обстоятелствата, Хамър си остава прекалено алчен. След неуспеха с Exxon, той заминава за Египет, където започва да увещава Насър да му помогне. И тук обаче удря на камък. Насър предпочита да не се конфронтира с либийците, защото те субсидират армията му, очаквайки да ги защитава при нужда. Хамър прави последен отчаят опит да си помогне с опита си за участие в триъгълна бартерна сделка с участието на правителството на САЩ. Последното трябва да достави самолети за Иран, Иран да плати с нефт, а нефтът на изгодни цени да получи Хамър, който финансира покупката на самолетите. За съжаление и тази сделка се проваля. Хамър буквално полудява и пътува всеки ден от Париж до Триполи с частния си самолет, в който оборудва цяло спално помещение. След изчерпване на всички възможности и след множество преговори с Кадафи, той най-накрая се принуждава да приеме условията му и се съгласява да повиши цената (с цели 30 цента срещу максимално допустимите 5 според Exxon). От 50% на 58% се покачва и делът от печалбата, която той заделя за либийците.

Кадафи триумфира и след като поставя на колене Occidental, бързо принуждава към същото и другите малки играчи Continental, Маrathon и Амеrada.

Стреснати и притеснени от това развитие на събитията, големите Shell, BP и Еxxon започват съвместни усилия в убеждаването както на Държавния департамент на САЩ , така и на правителството на Великобритания да подкрепят ефективни действия срещу либийските революционери с надеждата, че правителствената подкрепа ще им помогне да се разправят с опърничавия Кадафи. В продължение на месеци влиятелните шефове на споменатите компании сноват между Лондон и Вашингтон. По-голямата част от тях са войнствено настроени и готови дори да прекъснат добива в Либия с увереността, че могат да компенсират от други места и да задоволят 90% от потребностите на Европа. Този общ фронт започва да наподобява силно организираните действия на компаниите срещу комунистите в Русия през 1917 г., но светът в началото на 70-те е доста по-различен от ситуацията в началото на столетието. Shell, Еxxon, Mobil и BP се противопоставят съвместно на либийските действия и новите цени, но за разлика от тях Socal и Теxaco действат много по-предпазливо. Те не са готови за сблъсъци и много скоро приемат условията, поставени от джамахирията на Кадафи, а не след дълго по техния път тръгват и други по-малки компании. В края на краищата става така, че след няколко седмици на безплодни усилия дори и най-упоритата Shell се предава…

Най-кошмарните сънища на петролните акули се сбъдват малко по-късно, когато либийските революционери са последвани от правителствата на Иран, Ирак, Алжир и Кувейт. През декември 1970 г. в Каракас OPEC фиксира минималната печалба на страните производителки на нечуваните 55%, а правителството на Венецуела приема закон, с който налага на компаниите 60% отчисления от печалбата им при продажбата на добит на територията на страната нефт. Агресивната и безскрупулна тактика на либийските революционери в крайна сметка се оказва много по-успешен метод за разговор с петролните фирми от дългогодишните усилия на производителите, а действията им се увенчават с успех за всички страни – производителки на петрол.

Оказва се обаче, че дори и този пробив не е достатъчен за либийците. Окрилени от невероятния си успех, те скоро искат ново повишение на цените с 50 цента за барел. При това със задна дата! Имайки пред себе си примера на първата атака, OPEC за първи път се противопоставя на компаниите в обединен фронт и скоро страните производителки започват да искат отново. Отново започват политически и дипломатически совалки, срещи между нефтените компании, разговори с политици от ранга на иранския шах, президента на САЩ Никсън, краля на Саудитска Арабия и прочие високопоставени персони. Вярно е, че някои от страните производителки са по-сдържано настроени и не подкрепят „щурите искания“ (по думите на Амузегар, финасов министър на Иран по това време), но смятат, че ако се стигне до индивидуални преговори с Либия, това не само ще ги накара да поискат същите условия, но и ще влоши допълнително отношенията им с компаниите.

Накрая се стига до 12 януари 1971 г., когато петролните компании и страните от OPEC се срещат официално. На тази среща петролните компании представят общо послание, познато като „отровното писмо“, с което показват, че този път ще са непреклонни към новите либийски условия. Предварително те се споразумяват помежду си, че никой няма да приема новите условия и ако Либия едностранно намали правото на добив на някого, то всички ще си поделят възникналия вследствие на ограничението дефицит. Въпросното съглашение между петролните фирми е следствие от преговори на най-високо ниво, а самото писмо е израз на създадения в множеството срещи в централите на Mobil и British Petroleum единен фронт на компаниите. На тях присъстват блестящи умове като Джордж Пиърси от Еxxon, Дейвид Баран от Shell и Лорд Сратълмънд от BP, а принос в съглашението имат и гласовете на германската Gelsenberg и испанската Hispanooil. Не може обаче да се скрие, че някои от „съглашенците“ са особено зависими от Либия и не могат да прикрият объркването си между растящата тревога за бъдещето си и примесеното с нея желание да сътрудничат в общата политика срещу искащите своето страни производителки…

(Следва: Част II; Част III; Част IV; Част V; Част VI)

Текст: Георги Колев