Как руският газ превзе Европа – история на руската газова промишленост

Историята на газовата промишленост може да не е изпъстрена с колорита на нефтената индустрия, но безспорен исторически факт е че тя отдавна е мощно оръжие в защита на интересите на Русия и средство за манипулации. Преди 3000 години, пастири откриват в планината Паранасус в Гърция горящ факел извиращ от самата земя. Не минава много време

Историята на газовата промишленост може да не е изпъстрена с колорита на нефтената индустрия, но безспорен исторически факт е че тя отдавна е мощно оръжие в защита на интересите на Русия и средство за манипулации.

Преди 3000 години, пастири откриват в планината Паранасус в Гърция горящ факел извиращ от самата земя. Не минава много време и на това „свещено място” е построен храм с колони, от които излиза пламък и пред величествения колос, създаващ у хората чувство на примирение, страхопочитание и възхита оракулът от Делфи започва да чете молитвите си. Подобни огньове и днес съществуват на много места в Ирак, Иран и Азърбайджан в близост до Каспийско море. Те също горят от столетия и също от толкова време са известни като “Вечните огньове на Персия”. Мистериозността им обаче отдавна се е загубила, защото е известно че  източник на пламъка е изтичащият от свързаните с дълбините на газови находища процепи в скалите метан.

Наскоро Газпром замени сградата си с безвкусна посттоталитарна архитектура и декоративните огньовете върху колоните, с модерния и красив небостъргач Лахта Центр в Петербург (благодарение на Световния фонд за опазване на паметниците на културата, той не бе построен в историческия център на града), но стилизираното присъствие на огъня във фирмения знак на компанията не може да бъде приеман еднозначно. След множество газови войни и натиска от страна на Русия, символът на пламъка на запаления природен газ, освен прагматични ползи, напоследък отново олицетворява страх. През последните години природният газ упорито и успешно воюваше за правото си да се нареди сред смислените алтернативи на нефтените горива – както като директен източник на захранване на  двигатели с вътрешно горене, така и като екологичен заместител на котелните горива и мазута за отоплителните системи и електроцентралите. След края на този конфликт и политическите игри обаче, статутът на абсолютно сигурна алтернатива, определено ще бъде накърнена, поне в европейски мащаби.

Проблемът е в газа. В привидно лесно решимото енергийно уравнение се появяват нови неизвестни и това колкото и странно да изглежда се дължи преди всичко… на неговите физически качества и по-точно на агрегатното му състояние. Да точно така – за разлика от газа, нефтът може да се пренася в сравнително прости танкерни кораби, а горивата които се произвеждат на нефтена основа могат да бъдат транспортирани както с въпросните танкери, така и произвеждани в близост до потребителите. Поради наличието на множество световни източници на нефт, въпросните потребители могат да си осигурят алтернативно снабдяване. Природният газ обаче се транспортира основно с помощта на тръбопроводи което в определена степен блокира възможността за гъвкави доставки. По този начин доставчиците на природен газ като Русия оплитат в своите мрежи от тръбопроводи своите клиенти – в буквалния и преносния смисъл. Въпреки че някои държави, като Япония например, почти изцяло се снабдяват със синьото гориво чрез транспортирането му във втечнено състояние в криогенни танкери (LNG), това все още е скъп и нешироко разпространен начин за снабдяване.

Минимален е делът на течните горива произведени по процеса GTL (Gas-to-Liquid) с помощта на които природният газ се превръща в течност по химически път. Високите цени на природния газ прави все по-атрактивни американските шистови находища и инвестициите в производството на LNG танкерите, и политическите ситуации вероятно ще ускорят този процес.

Именно естеството на синьото гориво обаче и интегритета на компанията Газпром, от друга страна става причина той да остане неподвластен на схемата на приватизация, характерна за руската нефтена индустрия през 90-те години. Преобразуваното му от съветско Министерство на газовата промишленост в корпорация, в началото през 1992 година, е дело на тогавашния министър Черномирдин. Днес Газпром е единен пулсиращ организъм включващ оперативните находища, компресорните станции и цялостната мрежа от пречиствателни станции и тръбопроводи. Около 40% от акционерния му капитал е собственост на държавата през Федералната Агенция за управление на държавното имущество, 12% са собственост на Роснефтегаз и Розгазификация, също контролирани от държавата, а 16% са американски депозитарни акции.

Именно тази руска компания осигурява почти цялата част от добития в страната природен газ, значителен дял от която се отправя към европейските партньори по тръбопроводи. Генезисът на образуването на природния газ обаче е като този на нефта и като близък по характер енергоносител той следва същите пазарни принципи. Естествено е, намалението на потреблението на нефт и падането на цената на последния да бъде последвано от сваляне на цената и на природния газ. Това от своя страна има силен ефект върху руската икономика, респективно бюджет, в съществена степен разчитащ на постъпленията от Газпром. Логично е също да се търси начин цената му да бъде превърната в нееластична – тоест тя да не е пряка функция на пазарните механизми, а зависимостта на много страни в Европа от снабдяването от Русия в известна степен прави възможен подобен процес. Във всеки един аспект това гориво се оказва много взривоопасно и историята предлага убедителни доказателства за това. Газът на Русия винаги е бил оръжие и то опасно оръжие.

Първият газопровод. Скоро след Втората световна война, в Съветския Съюз започват да строят първия газопровод, а задачата е поръчана на организацията Военстрой, която е възглавявана от Лаврентий Берия, по това време зает и с друг важен за страната проект – създаването на атомната бомба. Изборът на тази организация не е случаен, защото по този начин газопроводът може да се строи от военнопленници основната част от която са германци. Малко след това Сталин умира, Берия е разстрелян и Никита Хрушчов „благославя” както строителството на берлинската стена, така и това на газопровода в който вижда възможност за поставяне в зависимост на цяла Европа. През 1960 година той сключва с президента на италианската нефтена компания ENI AGIP Енрико Матеи съглашение за снабдяване с нефт и газ. Причината за това е че Матеи е амбициран със всякакви средства да превърне малката държавна италианска компания с локално значение в гигант добиващ нефт и газ, и в това си желание е готов на всичко.

Прочети още:
Cayenne - спасителят на Porsche, навърши 20 години. История на успеха

„Всичко” включва и един безпрецедентен за това време договор с Иран, който гарантира на персийците невероятно висок процент печалба и навлича гнева на останалите нефтени компании. Но това е друга тема – както казахме докато нефтът може да се вози и в танкери, то по това време газът може да се транспортира единствено с тръбопроводи, а съветските тръби са трън в очите на повечето западно европейски държави. И не само на тях – особено обезпокоени от руския газ са американците и през 1963 година по настояване на американския президент Джон Кенеди западногерманският канцлер Конрад Аденауер отменя вече сключената сделка и забранява продаването на тръби с голям диаметър на Съветския Съюз.

Руснаците обаче успяват да организират производство на тръби в Сибир и по стария почин с надписите на танковете „Към Берлин!” изписват ехидното „Ето ти тръба, Аденауер!”Енрико Матеи загива в загадъчна катастрофа с бизнес джета си малко след срещата си с Хрущов. Причините за смъртта му остават неизвестни тъй като всички полицаи и журналисти, разследващи обстоятелствата около смъртта му също намират смъртта си…Все пак газът полека лека настъпва към Европа. През 1970 г. канцлерът на ГФР Вили Брандт и Леонид Брежнев подписват легендарния договор „газ-тръби“, съгласно който Германия трябва да доставя на Съветския Съюз тръби с голям диаметър, а Ruhrgas – да купува руски газ. Щатите отново заемат категорична позиция по въпроса и убеждават Вили Брандт да се откаже от договора.

През 1980 година държавният секретар на Щатите Шулц пристига в Германия, за да убеждава ръководството на държавата за прекратяване на строителството на газопровода. Според легендите част от аргументите звучат смехотворно – руснаците могат да изпращат танковете през тръбопроводите и за броени дни да завладеят Европа. Десет години по-късно танковете напускат Европа така или иначе, а тръбите остават. А с тях остава и страхът. Един от бившите изпълнителни директори на Газпром Вячеслав Шеремет обичал да повтаря че газът е подобен на оръжието: „гори, взривява се и задушава“. Тази поговорка е популярна сред хората занимаващи се с природен газ. Тя е достатъчно подходяща за европейците които в една или друга степен са зависими от руския газ. Страхът от газа обаче витае и в самия Газпром. Хората от корпорацията обичат да повтарят че добивът на газ е изключително тежка работа. 

(следва)

Източник: AMS.bg

Свързани публикации

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителни полета са маркирани с *