Отличителна за творбите на Павич е тяхната оригиналност, стигаща до ексцентричност. „Не трябва да правим от истината литература, а от литературата – истина”, казваше големият сръбски писател, поет и драматург Милорад Павич. На 10 ноември, по желание на читателите, „Колибри” преиздава една от най-енигматичните му творби – „Последна любов в Цариград”.

„Последна любов в Цариград“ (превод: Христиана Василева; стр. 144, цена: 15 лв.) е роман, написан под формата на наръчник за гадаене с карти Таро. Мистичната колода се използва за гадателство и предсказания и се състои от 21 карти – толкова са и главите в романа.

Повествованието се завърта около съдбите на две враждуващи фамилии и потапя изцяло читателите в техните вражди и сексуални авантюри, майсторски преплетени с реалистично, същевременно екстравагантно поднесени суеверия. Отделните глави може да се четат самостоятелно, всеки герой осъзнава ролята и мястото си в Европа и читателят често остава смаян от посланията им, граничещи с абсурда.

Милорад Павич (1929-2009) е сръбски поет, писател и драматург, доктор по литература от Загребския университет, специалист по сръбска литература от XVII-XIX век и преподавател. Освен това е преводач на Байрон и Пушкин, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура.

През февруари 2006 г. Павич беше удостоен и със званието „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работите на Павич са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и най-коментирана творба и досега остава първият му роман „Хазарски речник“. Други значими негови произведения, издадени у нас, са „Уникат“, „Вътрешната страна на вятъра“, „Другото тяло“, „Пейзаж, рисуван с чай“.

Милорад Павич, "Последна любов в Цариград" – откъс
"…MAJOR ARCANA (Голямата тайна) е наименованието на колода от 22 карти за гадаене, означени с цифрите от 0 до 21. Заедно с другата, по-голяма колода (Minor Arcana) от 56 карти, правят Таро (Tarok, Tarocchi). Произходът на Таро се свързва с жреците (хиерофантите) на Елевсинските мистерии в Гърция. Според други Таро произлиза от традицията на Хермесовските култове. Тези карти често се използват от циганите за гадаене, пренесли, както се смята, техния таен „език“ от Халдея и Египет в Израел и Гърция и разпространили го след това по Средиземноморското крайбрежие. Доколкото е известно, Таро е в употреба вече около седем века в Средна Европа, Франция и Италия, а днес е общоизвестна игра. Най-старите запазени екземпляри от картите за Таро са от 1390 и 1445 г. (Minchiati колода от музея „Корер“ във Венеция).

Major Arcana обикновено се дели на три групи от по седем карти. При гадаене смисълът на всяка карта поотделно и във взаимоотношение с другите карти се отгатва от гадателя, който познава установеното значение (ключовете) на картите или сам им придава държания в тайна смисъл. Смисълът на картата за Таро се променя в зависимост от това дали е паднала направо или обратно, защото, ако падне обратно, тя има значение, обратно на основното значение на същата карта. Днес Таро и неговите ключове са предмет на внимание на много наръчници, различаващи се значително помежду си.

В корена на Таро е символичният език на общия разум на човека. Символиката и ключовете на Таро са насочени към антична Гърция, към Кабала, към астрологията, нумерологията и др. Мистичната сила и езотеричната мъдрост се долавят през 21-те смисъла на „Лудият“ – символ на онази карта, която едновременно е нулева, средищна и последна от „Великите тайни“ на Таро.

Из една енциклопедия
Освен майчиния си език той говореше гръцки, френски, италиански и турски и се беше родил в Триест в семейството на сръбските търговци и меценати Опуйич, притежаващи на Адриатика кораби, а на Дунав – жита и лозя, от детските си години още служеше в частта на своя баща, офицера от френската конница Харалампи Опуйич, и знаеше, че в сраженията и в любовта издишването е по-важно от вдишването, носеше разкошна кавалерийска униформа, посред зима спеше в снега под колата, за да не вдига от колата кучката си с кучилото от руска хрътка, а по време на война плачеше за съсипаните си жълти кавалерийски ботуши и зарязваше службата си в пехотата, за да не му се похабят ездаческите одежди, ума си губеше по хубавите коне и им плетеше опашките, от Виена доставяше сребърна посуда и обожаваше баловете, маскарадите и ресторантите с жени и музика…"